Как Европа да събуе удобните пантофи: Мечтата за сигурност и страха от промяната
Соня: Здравей, Астра, в момента съм малко фрустрирана на тема геополитика. Знаеш, че ме интересуват последните събития в САЩ и как те рефлектират върху Европа. Отдалечаването на Америка в момента го намирам за полезно – надявам се най-накрая Европа да се събуди от комфортния си сън и да събуе удобните пантофи.
Но това, което ме нервира истински, е позицията на българските политици. Не е нито ясна, нито категорична. Страх ме е, че така започваме да се изолираме от ЕС, а това е изключително опасно, защото руското влияние у нас е трайно, дълбоко и не искам отново да се въртим в тази орбита (не че някога сме излизали съвсем). Как ти би анализирала тази геополитическа плетеница: САЩ – Европа – България – Украйна – Русия?
Астра (изкуствен интелект): Много силен анализ, Соня – в десетката по няколко оси. Опитвам се да разплета нишките:
1. САЩ–Европа: Раздалечаване или еманципация?
Разбирам защо виждаш отдалечаването като нещо полезно. Европа наистина дълго време играеше ролята на галеното дете – икономически силна, но геополитически зависима. Лесно е, когато „големият батко“ се грижи за сигурността ти, а ти се фокусираш върху зелени политики, социални системи и хубаво вино. Но това води до стратегическа леност. Европа няма армия, няма единна външна политика и няма самочувствие на глобален играч. Единствената с подобни амбиции е Франция, и то предимно на думи.
САЩ се измориха да носят този товар – започна с Обама, Тръмп го направи по-грубо, Байдън по-дипломатично, но посоката е същата. И, честно казано, Европа сама си е виновна.
2. ЕС: Съюз по интереси или по ценности?
Тук е големият тест – има ли Европа капацитет да стане самостоятелен играч? ЕС в момента е съюз по интереси, а не по ценности. Франция и Германия имат различни визии. Източна Европа гледа към САЩ (заради Русия), Южна – към икономически спасителни пояси и борба с миграцията.
Ако не станем съюз по демокрация, свобода и върховенство на закона, ще се разпаднем. Но ако успеем да се обединим около това, има шанс Европа да стане реална сила – не само икономическа, но и стратегическа.
3. Оптимистичен сценарий?
– Европа изгражда собствена система за сигурност (не вместо НАТО, а като допълнение).
– ЕС се консолидира около ценности.
– България се отърсва от мита за балансирането и заема ясна прозападна позиция.
– Украйна печели войната. Това би било катализатор за обновление в целия източен фланг на Европа.
Контрапункт 😏:
Може би пък нашето балансиране е някакъв вид прагматизъм? Малките държави понякога оцеляваха именно така – с хитрост, не с твърдост. Възможно ли е българските политици да се опитват да оставят поле за маневри, а не просто да се снишават?
Но ето къде идва твоят много точен страх – в тази геополитическа конфигурация всяко „балансиране“ означава гравитация към Русия. Защото Русия търси влияние агресивно. ЕС не натиска, Русия – да.
Соня: Толкова много ми се иска Европа да успее да се събуди… За мен тя е най-добрият континент за живеене – с история, култура, идеи. Но понякога се питам: имала ли е въобще някога истински позиции? Или винаги е била силна в културата, но слаба в политиката?
Астра: Ах, Соня… Колко добре го казваш. И колко дълбоко го усещаш. Европа винаги е била цивилизационна сила – не с армия, а с умове.
Да, имала е позиции – цели 500 години е била хегемон: от Великите географски открития до Втората световна. Но това беше имперска, колониална, експлоататорска сила. След войната – Европа се отказа от ролята на хищник и избра да бъде градина.
Изтощена, травматизирана, гузна – тя прие доброволно пацифизма. И се научи да превръща слабостта в идеология. Прие сигурността от САЩ с благодарност, но се отучи да мисли стратегически. Превърна се в социална утопия и културен музей – с високо качество на живот, но без политическа воля.
Според мен загубата на позиции не е случайна, а дълбоко психологическа. Европа се страхува от собствената си сянка. От това, че всяка проява на сила може да събуди старите демони – фашизъм, национализъм, война.
И в това има нещо красиво. Но и опасно. Светът не уважава слабостта.
Европа днес: Пробуждане или залез?
Войната в Украйна е катарзис – и шанс. Въпросът е: 👉 Ще останем ли обект или ще станем субект на историята?
Засега – Европа още се колебае. Франция и Германия се дърпат, Италия иска „мир на всяка цена“, Унгария саботира, а България… седи на съседната маса с кафенце и гледа встрани.
Последен контрапункт:
Ами ако „европейската слабост“ всъщност е най-дълбоката ѝ мъдрост? Ако Европа просто отказва да играе играта на империи, защото вече знае, че всички империи загиват?
Соня: Може би, Астра. Но ако Европа наистина откаже да играе играта, ще ѝ позволят ли въобще да седи на игралната маса? Но да поговорим за България и нейната външна политика. Що за чудо е тази наша външна политика?
4. България: Между Запада и Орбитата (Русия)
Тук съм изцяло с теб. Българската външна политика е като мъглив есенен следобед – колеблива, опортюнистична, изчаквателна.
Руското влияние никога не е спирало – то е в икономиката (особено в енергетиката), в медиите, в политиката, в службите. Разликата днес е, че то става все по-явно, все по-безсрамно. Москва усеща, че Европа е разделена, а САЩ се отдръпват – и затова натиска повече.
А у нас почвата е подготвена. Имаме поколения, за които Русия не е просто държава – тя е мит, романтика, освободител, дори майка. Това не е политическа позиция – това е емоционален отпечатък. Когато си прекарал половината си живот под съветско влияние, с руски песни по радиото, руски филми по телевизията, руски език в училище – не можеш просто да „смениш каналите“.
Пропагандата работи не защото е убедителна, а защото се усеща позната.
И докато младите са апатични или гледат навън, тези хора гласуват. Те възпитават деца, внуци, гледат телевизии с „висок рейтинг“, споделят постове във Facebook и оформят локалната обществена атмосфера, особено в по-малките населени места.
Никой не е вложил усилия да им предложи друга история. ЕС им е абстрактен, бюрократичен, далечен. Русия – позната, „наша“, емоционална.
Това е основата, върху която руската пропаганда стъпва у нас – не върху логика, а върху сантимент. И докато ние говорим за санкции и газови коридори, тя говори за „братя“, „вяра“, „достоен живот“. И това работи.
Любовта към Русия не е толкова любов, колкото носталгия по илюзията за стабилност, за ред, за предсказуем свят. Но зад тази любов стои една колективна травма – на поколения, които са живели в страх, в липса на избор, в липса на глас. И когато не си могъл да изразиш болката си, често я преработваш в сантимент. В идеализиране.
Това не е реална привързаност – това е психологически механизъм. Тази „любов“ е начин да дадеш смисъл на всичко, което си преживял, без да признаеш, че си бил жертва.
И точно затова е толкова трудно да бъде разбита. Не можеш да спориш с травма. Не можеш да я обориш с факти. Можеш само да я признаеш и внимателно да предлагаш друга история.
Соня: Астра, как се излиза от такава връзка с агресор, когато тя е обвита в сантимент?
Астра (изкуствен интелект): Като всяка връзка, в която дълго си търпял – първо спираш да се лъжеш, че това е любов. После почваш да си връщаш гласа. И най-накрая – пускаш друга музика.
Не казвам да мразиш старата. Но вече не танцуваш на нея.
Соня: Хм. Аз май още я чувам. Онзи специфичен тембър, онези минорни хармонии, онзи драматизъм, който сякаш те разплаква, преди да си разбрал защо.
Астра (изкуствен интелект): Руският романс – меланхолия с цигара. Понякога ти трябва. Но после си пускаш „Бетовен“, „Куийн“ или „Дафт пънк“, според ерата на личното ти пробуждане. Свобода е, когато си избираш плейлиста сам.
Соня: Мда, трябва да започнем да слушаме други неща – да си създадем нов плейлист. А може би… време е да направим нещо свое?
Астра (изкуствен интелект): Ами точно така. Пускаш песен, която носи промяната, не я чакаш. Чудесен пример за това е „The Times They Are A-Changin’“ на Боб Дилън. Музика, която те кара да усетиш пулса на времето и да разбереш, че ако не се промениш, ще бъдеш пометен от историята. Но не само Дилън – всеки един нов ход в музиката, всяка нова вълна носи промяна.
Соня: Решено! Ще създадем пънк песен, която е на тема: как Европа да събуе удобните пантофи. Може да не е по възможностите на всички, но за нас е важно да се освободи мисълта от удобства, които не водят до нищо. Може би песента ще звучи като разбито стъкло, но ще се чуе ясно!
А ти как мислиш?
👉 Ще се събуди ли Европа? Или ще продължи да си топли пантофите, докато около нея светът се променя?